Сякаш не е изминала една цяла година, сякаш 365 дни не излетяха внезапно и незапомнено, сякаш нещо може да спре хода на времето. И сякаш не беше вчера 1ви Януари 2011 в 4 сутринта, когато най-после си легнах уморена, но удовлетворена, че една нова година е започнала и че нещо ново и може би неповторимо е напът да се случи. Дните се изредиха светкавично, но не толкова бляскаво, и един ден се улових да мечтая за лятото, докато шестте месеца бяха безвъзратно отминали и оставили след себе си нищо, освен отгърнатите календарни
листи. А лятото като един слънчев и свободен сезон ме плени с приветливостта и безграничността на морските вълни, та в тези летни месеци се почувствах напълно и неконтролируемо свободна. Наистина свободна. Решенията бяха мои, действията и думите също. А грешки не бяха допуснати! И се научих, че животът не се живее осмисляйки и претегляйки най-добрите избори, а спускайки се с главата надолу в разпенената морска вода на един ветровит юлски ден. И в дните, в които бях безтегловна и необвързана с обещания и дерзания, си позволих да живея, да се втурна, да скоча от високо дори. Но една година не се
белязва само от тези три месеца на безгрижие. Една година помни и есенните златни дни, и споделените студени моменти. Та изведнъж се озовах в началото на ноември, в разгара на учебната година, в центъра на отговорностите и безсънните нощи, но представете си очудването ми, когато в едни от първите ноемврийски дни успях да отворя хралупата на собствените си желания, където те бяха складирани през предишните есенни месеци, но намериха свободата си в един забравен и далечен планински град, където страстта и къдравите коси царуваха над училищните занимания. И се намерихме отново, преоткрили себе си и един друг в асансьорите и подземията, хотейските стаи и лоби баровете. Но едно тримесечно лято беше безвъзвратно отлетяло, та няма да отминат и трите дни на пълна хармония. И декември се появи, напомни за себе си с мразовития въздух и ни оплете в мрежата на равносметката. Въпреки че времето лети престъпно бързо и заслужава да бъде осъдено да се върне с около 2 години назад, въпреки че май месец и месецът на разделите се приближават с космическа скорост.. това бяха думи, които не знаех, че мога да кажа. "Не съжалявам за нищо, без да те лъжа."
петък, 30 декември 2011 г.
Животното, в което се превърна
Всеки път започвам да пиша за това колко отегчена и отчаяна съм от това, което ми се случва,
от това, което трябва да изтърпявам, за да получа час-два удовлетворение. Не, че да си седиш правейки нищо е голямо мъчение.. просто трудно го преживявам. Та няма да е за първи път да кажа, че в моменти като този, в които музиката е главно крещящи текстове за прекратяване на нечий живот, ще седна и ще си търся забавление като слушам себе си. И не, филмите за вампири, в който на практика 3/4 от каста умира в един епизод, не успяха да ме задоволят, защото дори не се чувствам зла днес. А колко задоволителен се очертаваше
днешният ден да бъде, колко по - задоволителен беше и вчерашния, започнат от сутринта с късмета да се сблъскаш с момчето с бръснатата глава и черната рекламна тениска, а по принцип не съм от типа хора, на които нещата им се получават от първия път, та затова трябваше да чакам и да си чертая маршрута цял един месец. Не, че нещо изключително се случи, не, че побягна към мен като ме видя, не, че ме позна или си спомни каква съм била. Не, че нещо в него се надигна, да си спомни и да съживи някаква любов към мен, не, че му се искаше да ме прегърне и да ми каже, че съм му липсвала. Не, че знаех как щях да реагирам, ако у него
все още живееше някакъв спомен за мен и чувствата му, и не, че имах идея кого щях да наранявам и какъв щеше да е отговора ми на "Мислиш ли още за мен?!". Защото не знам.. мисля ли? Освен в моменти на гняв към някого и на желание за мъст към някого или когато ми е скучно. Да, сещам се, успокоявам се, че в крайна сметка съм лошата, помагам си и после пак забравям. Използвам го, отново. Когато се почувствам забравена и игнорирана, си представям, че на три пресечки от тук живее някой, който ме е обичал, а може би дори обича. Нищо, че вероятно по - достоверната версия е, че за него отдавна не съществувам. Но нека си
мисля, че има някой, който като ме види с токчета и къси гащи, ще си помисли, че отново иска да ме познава и обича. Но рядко тази наша секундна среща минава по план, а все по-често аз се спъвам и падам и се връщам в реалността, където единствената утеха, която ме чака, е момчето със сините очи от плажа. Онова, което ме накара да се чувствам желана и харесвана от доста време насам. Онова, което пое щафетата от тъмния и затворен в себе си принц, живеещ на три пресечки от тук. Но разликата е, че единия вероятно никога повече няма да го видя, а другия дава най-доброто си, за да не ме види.
от това, което трябва да изтърпявам, за да получа час-два удовлетворение. Не, че да си седиш правейки нищо е голямо мъчение.. просто трудно го преживявам. Та няма да е за първи път да кажа, че в моменти като този, в които музиката е главно крещящи текстове за прекратяване на нечий живот, ще седна и ще си търся забавление като слушам себе си. И не, филмите за вампири, в който на практика 3/4 от каста умира в един епизод, не успяха да ме задоволят, защото дори не се чувствам зла днес. А колко задоволителен се очертаваше
днешният ден да бъде, колко по - задоволителен беше и вчерашния, започнат от сутринта с късмета да се сблъскаш с момчето с бръснатата глава и черната рекламна тениска, а по принцип не съм от типа хора, на които нещата им се получават от първия път, та затова трябваше да чакам и да си чертая маршрута цял един месец. Не, че нещо изключително се случи, не, че побягна към мен като ме видя, не, че ме позна или си спомни каква съм била. Не, че нещо в него се надигна, да си спомни и да съживи някаква любов към мен, не, че му се искаше да ме прегърне и да ми каже, че съм му липсвала. Не, че знаех как щях да реагирам, ако у него
все още живееше някакъв спомен за мен и чувствата му, и не, че имах идея кого щях да наранявам и какъв щеше да е отговора ми на "Мислиш ли още за мен?!". Защото не знам.. мисля ли? Освен в моменти на гняв към някого и на желание за мъст към някого или когато ми е скучно. Да, сещам се, успокоявам се, че в крайна сметка съм лошата, помагам си и после пак забравям. Използвам го, отново. Когато се почувствам забравена и игнорирана, си представям, че на три пресечки от тук живее някой, който ме е обичал, а може би дори обича. Нищо, че вероятно по - достоверната версия е, че за него отдавна не съществувам. Но нека си
мисля, че има някой, който като ме види с токчета и къси гащи, ще си помисли, че отново иска да ме познава и обича. Но рядко тази наша секундна среща минава по план, а все по-често аз се спъвам и падам и се връщам в реалността, където единствената утеха, която ме чака, е момчето със сините очи от плажа. Онова, което ме накара да се чувствам желана и харесвана от доста време насам. Онова, което пое щафетата от тъмния и затворен в себе си принц, живеещ на три пресечки от тук. Но разликата е, че единия вероятно никога повече няма да го видя, а другия дава най-доброто си, за да не ме види.
четвъртък, 8 септември 2011 г.
СПИ
Спи. Първото, което чух от теб от много време насам. Спи. Сънят беше дълъг, но беше и далеч по - различен от един
обикновен и преживяван сън. Сънувахме с месеци, че сънят ни изглеждаше като ежедневие. А може би и беше.
Повече от 4 месеца минаха в сънуване, за да се върнеш и да кажеш, че спиш. Та аз почти не те помнех вече.
Почти не те познавах. Е, вярно, всеки ден се разминавахме, гледайки и надявайки се да не забележим взирането
в един друг. Понякога дори отричахме, че се наблюдаваме, че се следим, че се чакаме. Че се помним. Или това
беше илюзията ми за теб. Че ме помниш, че ме чакаш, че ме следваш, че ме наблюдаваш, дори и че отричаш всичко
това. Възможно е. Нали това е сън. Но когато се събудих и видях, че спиш, преживях същото събуждане още
неколкократно, за да се убедя, че съм наистина будна. Не беше трудно, дори не беше и планирано. Беше бързо и спонтанно.
Лишено от всякакви излишни мисли и предчувствия. Просто беше онова, което бях свикнала да виждам
много преди да заспим. Поотделно.
След като очите ми бяха окончателно способни да виждат в реалността и аз бях окончателно сигурна, че не си
измислям и сръцето ми биеше вече нормално, се огледах наоколо и видях, че и ти си буден. Буден за света.
Да се върнеш както всички са те очаквали. Изневиделица. Непредвидимо. Изненадващо. Знаеш го, нали.
Знаеш колко много хора са те чакали. Известно ти е. Пределно ти е ясно. Но се събуди, върна се и това, което
ни каза на всички нас, тези, които те чакахме с месеци, тези, които не изгубихме надежда дори Април да беше
към края си, беше, че нямаш нужда. Не знам от какво нямаш нужда, но долколкото те познавам нямаш нужда
от никого. Никого и нищо. И щом говорим за хората и събитията под общ знаменател, нека ти напомня за нещо.
Не беше ли именно ти този, който ми каза, че аз не съм Всички, а съм Всичко. Не беше ли ти този, който
ми каза, че имаш нужда от мен, но просто трябва да си вървиш. И сега, когато се върна завинаги, тази нужда
от мен и от когото и да било, изчезна. Кой по дяволите е способен да живее така. Без никого. Знам, имаш
жестока воля, можеш да направиш велики неща. Не се съмнявам в това. Но в края на деня, когато имаш Всичко,
в действителност нямаш Всички. Ти дори нямаш един. Защото ги прогони. И за това аз нямам вина. Можеш да
ме обвиняваш, че съм те наранявала, че съм те използвала, че съм те оставила, но ти беше този, който избра
да се игнорира от останалите, да се изтрие от лицето на Земята, от спомените, от снимките, от сърцата,
от редовете. И за това аз нямам вина.
обикновен и преживяван сън. Сънувахме с месеци, че сънят ни изглеждаше като ежедневие. А може би и беше.
Повече от 4 месеца минаха в сънуване, за да се върнеш и да кажеш, че спиш. Та аз почти не те помнех вече.
Почти не те познавах. Е, вярно, всеки ден се разминавахме, гледайки и надявайки се да не забележим взирането
в един друг. Понякога дори отричахме, че се наблюдаваме, че се следим, че се чакаме. Че се помним. Или това
беше илюзията ми за теб. Че ме помниш, че ме чакаш, че ме следваш, че ме наблюдаваш, дори и че отричаш всичко
това. Възможно е. Нали това е сън. Но когато се събудих и видях, че спиш, преживях същото събуждане още
неколкократно, за да се убедя, че съм наистина будна. Не беше трудно, дори не беше и планирано. Беше бързо и спонтанно.
Лишено от всякакви излишни мисли и предчувствия. Просто беше онова, което бях свикнала да виждам
много преди да заспим. Поотделно.
След като очите ми бяха окончателно способни да виждат в реалността и аз бях окончателно сигурна, че не си
измислям и сръцето ми биеше вече нормално, се огледах наоколо и видях, че и ти си буден. Буден за света.
Да се върнеш както всички са те очаквали. Изневиделица. Непредвидимо. Изненадващо. Знаеш го, нали.
Знаеш колко много хора са те чакали. Известно ти е. Пределно ти е ясно. Но се събуди, върна се и това, което
ни каза на всички нас, тези, които те чакахме с месеци, тези, които не изгубихме надежда дори Април да беше
към края си, беше, че нямаш нужда. Не знам от какво нямаш нужда, но долколкото те познавам нямаш нужда
от никого. Никого и нищо. И щом говорим за хората и събитията под общ знаменател, нека ти напомня за нещо.
Не беше ли именно ти този, който ми каза, че аз не съм Всички, а съм Всичко. Не беше ли ти този, който
ми каза, че имаш нужда от мен, но просто трябва да си вървиш. И сега, когато се върна завинаги, тази нужда
от мен и от когото и да било, изчезна. Кой по дяволите е способен да живее така. Без никого. Знам, имаш
жестока воля, можеш да направиш велики неща. Не се съмнявам в това. Но в края на деня, когато имаш Всичко,
в действителност нямаш Всички. Ти дори нямаш един. Защото ги прогони. И за това аз нямам вина. Можеш да
ме обвиняваш, че съм те наранявала, че съм те използвала, че съм те оставила, но ти беше този, който избра
да се игнорира от останалите, да се изтрие от лицето на Земята, от спомените, от снимките, от сърцата,
от редовете. И за това аз нямам вина.
Самотно
Отегчена съм, до такава степен съм отегчена, че сякаш всички физични сили съществуващи в науката ми
забраняват да направя едно просто движение и да сложа малко смисъл в живота си, сякаш мускулите ми
умишлено ограничават движенията си и болката в гърба ме претегля все по - ожесточено към леглото.
Защото и безцелното кликане с мишката не внася особен цвят в живота ми в момента. И си търся занимание,
завиждайки на тези, които всъщност имат вдъхновение, макар че да си въховен в крайна сметка означава
да нямаш друг избор освен да агонизираш в собствената си апатия и самота, че да седнеш и да пишеш.
Чувствам се тъпо даже, очевидно и не ми се получава.. Едно време се вдъхновявах от собствената си псевдо
мизерия, а колко немизерна всъщност съм била... Сега най - малкото, което искам е да се връщам ТОЧНО две
години назад и да си спомням колко неангажирана съм била тогава.. и обсипана с внимание.. Да бе, за него говоря.. Ето написах го. Вече мога да го изтрия и да получа неземното удовлетворение от това
да стъпча някой като него, някой който не се интересува от нищо и никой... Господи колко празна звуча... Дори
е смешно.. Пфф.. колко празно трябва да се чувствам, че да опра до него.. От цялата тая омраза, която успя да докара в мозъка ми.. успява да ме излекува от време на време.. Яростта,
която изпитвам всеки път, когато видя абсурдната му физиономия и чуя изнервящия му смях нещо в стомаха
ми се обръща и съм готова да го замеря с доста цветущи реплики.. Но не е сякаш ще има някакво значение..
Най - много да се обърне и да се хвърли ядосано по мен.. понякога се улавям наистина желаейки да си го
поема..
забраняват да направя едно просто движение и да сложа малко смисъл в живота си, сякаш мускулите ми
умишлено ограничават движенията си и болката в гърба ме претегля все по - ожесточено към леглото.
Защото и безцелното кликане с мишката не внася особен цвят в живота ми в момента. И си търся занимание,
завиждайки на тези, които всъщност имат вдъхновение, макар че да си въховен в крайна сметка означава
да нямаш друг избор освен да агонизираш в собствената си апатия и самота, че да седнеш и да пишеш.
Чувствам се тъпо даже, очевидно и не ми се получава.. Едно време се вдъхновявах от собствената си псевдо
мизерия, а колко немизерна всъщност съм била... Сега най - малкото, което искам е да се връщам ТОЧНО две
години назад и да си спомням колко неангажирана съм била тогава.. и обсипана с внимание.. Да бе, за него говоря.. Ето написах го. Вече мога да го изтрия и да получа неземното удовлетворение от това
да стъпча някой като него, някой който не се интересува от нищо и никой... Господи колко празна звуча... Дори
е смешно.. Пфф.. колко празно трябва да се чувствам, че да опра до него.. От цялата тая омраза, която успя да докара в мозъка ми.. успява да ме излекува от време на време.. Яростта,
която изпитвам всеки път, когато видя абсурдната му физиономия и чуя изнервящия му смях нещо в стомаха
ми се обръща и съм готова да го замеря с доста цветущи реплики.. Но не е сякаш ще има някакво значение..
Най - много да се обърне и да се хвърли ядосано по мен.. понякога се улавям наистина желаейки да си го
поема..
сряда, 8 юни 2011 г.
DEDICATED TO MY BESTIE FOR HER 18TH BDAY ♥
Това е третият 6ти юни, който споделям с теб, който споделяш с мен, изобщо трети 6ти юни, в който имаме някакви отношения. Та през последните 3 години сме имали какви ли не изблици на приятелство, любов, омраза, караници, игнориране, какви ли не празни обещания, неизпълнени желания, неотворени капсули на времето, пропуснати рождени дни и събиранки, колко недоволни погледни и неправилни мнения, но това, което остава и ни води насам и ни прави това, което сме, и ни кара да се държим една за друга, са именно моментите на пълно щастие и подкрепа.
неделя, 5 юни 2011 г.
Какво очаквам и аз..
Каква ми е водещата роля в скапания живот, който едвам водя, като не знам кога ми е моментът да изляза на сцената и да съм забавна или кога да се върна под прожектора и драматизмът да живее дори и в гласа ми, или как да съм толкова силна и безчувствена, че да събудя у някого чувствата. Каква ми е шибаната роля като не знам как да накарам едно уж влюбено сърце да се бори за мен, да ме иска, да ме чака, да ме гони.. да се старае, по дяволите. Как се очаква от мен да изляза с отворени обятия пред света като не съм сигурна дали светът няма да ме посрещне със зареден пистолет, готов да ме улучи право в сърцето, което така и така не ми трябва, защото няма кой да го разбира. И колко много и невъзможни са желанията ми, че светът да не е способен да ми даде една неделя, в която съм неземно самотна, да ме прегърне и да ми помогне да избягам.. само за няколко часа. И какво като един скапан рожден ден и един досаден най - добър приятел и бог знае още какви неоснователни причини ме разделят от пълното щастие, бях дори способна да чакам. Но когато всичките тези Неделни емоции експлоадираха, аз съм лошата. Ами нека, нека ме мразиш, защото си позволявам веднъж на два месеца през последните 3 години да не съм доволна.. и да желая внимание. По дяволите кой не иска внимание. Но добре, ще си чакам.. и без това часовникът ми тик-така и следващата година ще отмине по - бързо дори и от тази. Но нека хората ми дават съвети как да си оползотворявам всеки възможен момент, защото някой ден ще е късно, и нека 99% от тея хора да не знаят колко оползотворен е живота ми, когато предпочетеш просто да си тръгнеш, защото.. аз.. съм.. лошата.
понеделник, 30 май 2011 г.
Метафорично..
Когато играеш къса, тръгвай напред, защото съперникът отговаря на късата с къса на свой ред ;>
Абонамент за:
Публикации (Atom)